Maй 2015, vol.14 n.1
ЕЛИКСИРЪТ НА ЖИВОТА

Анна Цветкова

Преди няколко години в един хотел в Куба погледът ми случайно попадна на една двойка, която задържа вниманието ми. Един 18-20 годишен младеж водеше под ръка доста възрастна жена. Настани я на една маса. Сервира плодове и кроасани, закусиха и като я подкрепяше все така внимателно напуснаха ресторанта.

Отивах винаги рано на плажа. Около час по-късно забелязах същата двойка. Младежът настани възрастната жена под чадър, донесе й чаша сок и изчезна някъде по плажа. Старата жена затвори очи. Спеше или мислите й блуждаеха в друго време, не знам. Тя почти не променяше позата си. От време на време младежът се появяваше, питаше я нещо, оправяше косата й, целуваше я по челото и пак изчезваше. Разхождайки се по плажа видях, че играе волейбол с група младежи. Така няколко дни следях тази двойка. Искаше ми се да заговоря старата жена, но се боях, че тя няма желание за разговори. Очите й се отваряха и лицето й се озаряваше само когато младежът беше с нея. От сервитьорката на бара разбрах, че са баба и внук. Продължих да ги наблюдавам. Бяха толкова мили в отношенията си. Осъзнах, че в същност завиждах на тази жена. И аз имам внуци. Те са светлината на очите ми. Но какво съм аз за тях? Забързани в своето ежедневие – учение, спорт, приятели, забелязват ли ме? Или просто съм неизбежната гарнитура в живота им?

Дойде ден, когато обичта на моите внуците ме върна към живот. Загубих първордния си син... Загубих се, ни жива, ни мъртва. Потъвах все по-дълбоко, исках да бъда с него. Виках го, търсих го, губех съзнание. Моят свят, изграден с много любов, внезапно се срути. Не исках да живея, не можех да живея...Чувствах, че и аз си отивам... отивам при него... падам...

Не паднах. Внуците ме държаха здраво в прегръдките си. Бабо, бабо, ние сме тук. Мисли за нас. Нужна си ни. Бабо, бабо, обичаме те. Гласовете им стигаха бавно до съзнанието ми. Усещах телата им, които ме притискаха силно. Усещах ръцете им, които триеха сълзите ми, усещах целувките им ... Усещах, че искаха да живея, че искаха да ме имат около себе си. Чувствах обичта им, и тази обич ме задържаше, връщаше ме при тях. Вече не бяха деца. Не бях забелязала кога са порасли. Бяха мъже, които ми даваха елексира на живота – своята любов. Не можех да падна, не паднах...

Най-малкият държеше ръката ми. Сам плачеше тихо, не вярваше, че баща му вече го няма. Попита ме – той наистина ли е умрял? Бършейки своите сълзи, той се грижеше за мен като непрекъснато ми подаваше кърпички за да попия моите. Постави в дланта ми една мъничка червена гумичка във формата на сърце... неговото сърчице, неговата обич. Мое мъничко момче, трябва да живея и заради теб, да пазя спомена за баща ти, който те обичаше повече от себе си. Трябва да живея заради всички вас...

Не паднах... Любовта на внуците ми ме задържа.

Мaрт, 2015

В СТРАНАТА И ЧУЖБИНА
КУЛТУРА ИОБЩЕСТВО
РЕКЛАМИ И ОБЯВИ
НА ПЪРВА СТРАНИЦА
 
АРХИВ НА ФОРУМ
 

МАЙЧИН ЕЗИК [ още... ]
MАГИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОРЕН ТАНЦоще... ]
ЕЛИКСИРЪТ НА ЖИВОТА   [ още... ]
КУЛТУРЕН КАЛЕЙДОСКОП 2015 още... ]
ДА СИ КУПИШ
БЪЛГАРСКО СЕЛО
 [ още... ]
ИЛЮЗИЯТА НА РЕЦИКЛИРАНЕТО
още... ]
ХУДОЖНИКЪТ OГНЯН ЦЕКОВ –
С НОВА ИЗЛОЖБА
  [ още... ]
ВЯТЪРЪТ НА ПРОМЕНИТЕ
още... ]