Maй 2015, vol.14 n.1
   
 
НЕПАЛ – ПРЕДИ
ЗЕМЕТРЕСЕНИЯТА

Рафи Манукян
Калина Коцева


Последното земетресение в Непал удари близо до едно от градчетата, или по-скоро села, което е отправна точка за алпинистите, решили да покоряват най-високия връх на планетата Еверест. За жертви и щети в Намче Базаар не се съобщава, но паниката сред местните хора, алпинисти и туристи, както и съчувствието към жертвите и семействата им заля медиите. Срещнахме се с Рафи Манукян, български арменец или по-скоро български монреалец от арменски произход, с успешна кариера в една от най-големите компании в Квебек. Освен всичко това, той е и любител на силните усещания, приключенията и екстремните преживявания. Преди малко повече от година той е бил на същите места, където през последния месец се случват трагичните събития в Непал. Ето какво ни разказа той:

Тръгнах сам от Монреал в края на ноември. Бях резервирал пътуването с компанията G adventures специализитрани в пътувания за авантюра. Отне ми 2 дни да стигна до Катманду, смених три полета - от Монреал до Чикаго, от там до Катар, където имах 13 часа престой и после до Катманду.

Когато пристигнах в сролицата на Непал разбрах какво значи културен шок. Туристическата част изглеждаше западняшка – барове, ресторантчета, магазини, хотелчета. Извън нея обаче впечатлението ми бе за едно голямо гето, оцеляващо на ръба на мизерията. Дори хотелът, в който прекарах трите дни в града бе далеч от представите ми за удобства. Но поне беше чист и имах баня в стаята.

 
С шерпа Гелю (вляво) край базовия лагер,
под връх Еверест

Събрахме се в Катманду цялата група 13 човека между които петима австралийци, за които ще стане дума по-късно, американци, западноевропейци и аз, българин. Докато бях в столицата имах време да се разходя и да разгледам. Мoже би най-силно ме впечатли ритуалът за изгаряне на мъртвите – на открито, досами реката, пред погледа на туристите, местните се прощаваха с починалите си роднини пред прага на най-свещения храм и място там – Пашу Патинат. В храма не ни допуснаха да влезем, оказа се че само вярващи хинду могат да го посщават.

За сметка на това видях и три пъти обиколих най-свещения в света за будистите храм Буданат. Там така и така не се влиза вътре, но е важно ако решиш да го обикаляш, да го направиш нечетен брой пъти – 1, 3, 5 и т.н. А храмът е огромен.

 
Миг от ежедневието на шерпите

След кратък престой в Катманду потеглихме за Лукла, планинско село на 2860 метра надморска височина. Селото е на 30 мин полет от Катманду, но ако се ползва наземен транспорт отнема около седмица да се стигне до там.

Ние, естествено, летяхме. Бяхме 16 човека, наредени като парашутисти или войници, залепили гърбове за стените на самолета. Трябваше да сме по равно от двете страни, за да балансираме теглото. Имахме стюардеса, която ни даде по един бонбон по време на полета.

Наближавайки селото на всички косите ни се изправиха, когато видяхме приближаващата писта – къса асфалтова лента изглеждаща отвесно прорязана между планинските масиви. Летището е кръстено Танзинг-Хилари, на първите алпинисти покорили Еверест през 1953, а самата писта е дълга само 500 м и е построена с обратен наклон, за да убива скоростта на кацащите самолети. Вече се бяхме информирали, че с този полет става поне по една самолетна катастрофа на година заради мъглата – в Катманду е сутрин, в Лукла често се случва да падне следобед.

Е, ние имахме късмет и кацнахме безаварийно. Заедно с хранителните запаси на селото с нас в самолета. В региона на Еверест цялата храна се снабдява по въздуха.

Селата в района са едни от най-високите места, където отглеждат картофи. Докато бяхме там обаче ядохме предимно леща и ориз с нещо което прилича на зеленчуци и много къри. А колкото по-нависоко се изкачваш, толкова повече леща и по-малко зеленчуци ти сервират.

Горе в планината се топлят с изсушени изпражнения от як. Бях много впечатлен от това, че не миришат.

 
Ирландския бар в Намче базаар, който
покорихме на път за базовия лагер

После потеглихме към Намче базар – наричат го градче, но на мен ми се стори по-скоро село - от което тръгват всички алпинистки експедиции за хималайските върхове. Намира се на 3400 м. надморска височина. В селото има ирландски бар – халба Гинес струва 10 долара. Там петимата австралийци си изпросиха да ги изгонят в малките часове на нощта, дълго след като аз си бях в леглото. Да, изгонили ги, но едва след като изпили всичкото уиски в бара и собственика трябвало да затваря. А най-пиещият от австралийската група всъщност бе от босненски произход.

В Намче една от забележителностите е кафенето “8848” (височината на Еверест в метри). В него има еспресо машина Илли, кафето от същата марка, както и всички чаши, салфетки, захарчета. Почти като в Европа...

След 2 дни в Намче продължихме към базовия лагер, който е на около 65 км. от летището в Лукла и на височина 5364 м. Отне ни 8 дни изкачване пеш да стигнем до там. По време на изкачването има 2 почивни дни, които да позволят аклиматизацията на алпинистите. По пътя между 5200 метра спахме в селото състоящо се от 2 къщи. Името му е Горак Шеп. Не разбрах какво значи името, но аз го кръстих Not welcome. Аз понесох изкачването сравнително добре, но имаше хора с кошмарно главоболие и височинна болест. Някои дори отказаха да продължат.

Преди базовия лагер шерпът-водач ми посочи мемориалния комплекс на загиналите алпинисти и шерпи. Между стотиците, както ми се сториха, паметни плочи е и тази на Христо Проданов, с когото баща ми се е катерил по скалите в България. Част от хората от експедицията на Христо Проданов още са много близки приятели на цялото ни смейство. Спомних си как на 6 години посрещах заедно с баща ми алпинистите връщащи се от Еверест. Шерпът, който ме водеше знаеше, че съм роден в България и когато стигнахме до мемориала, той ме заведе и ми показа плочата на Христо Проданов. Вълнуващо преживяване.

По пътя нагоре спряхме да се помолим в манастира Тенг буче, който е сред манастирите построени най-нависоко в света – 3900 м надморска височина. Всички, които се изкачват към връх Еверест спират да се молят там.
Аз не бях кандидат за Еверест, за сметка на това се качих на друг връх – Калапатар на 5545 м надморска височина, от който шерпите твърдят, се вижда най-красивата гледка към Еверест. Е, видях я и дори снимах изгрева от там.

Отново по пътя станахме свидетели на Еверест маратон, който изключително ме впечатли. Стана ми и малко смешно след като видях шерпите да минават първи, след тях други, а накрая почти последен, един англичанин ни спира и пита дали е имало много хора преди него.
Слизането на обратно към Лукла ни отне 4 дни. В една от хижите по пътя надолу имаше снимки на собственика с 39-ия американски президент Джими Картър, който се е изкачвал до базовия лагер през 80-те години на миналия век.

Първата работа на девойките от групата след като пристигнахме в Намче Базаар бе да се наредят на опашка пред фризьорския салон, за да им измият косите. Не знам те как издържаха, но за мен беше истинско предизвикателство да оцелея 10 дена без душ и с никакво къпане. Да не говорим за клякащите тоалетни и тоалетните в двора без течаща вода.
Намче Базаар ни се стори като люлката на цивилизацията, а същият хотел, който ми изглеждаще мизерен и неуютен при пристигането ми в Катманду, сега ми се струваше по-луксозен от Риц.

Шерпите са уникални хора – корави, но усмихнати и гостоприемни. Те са етнос, будисти са, и са много добре платени за местните стандарти. Работят няколко години и после обикновено отварят собствен бизнес – хижа или бар. Работата им обаче не е за завиждане - видях шерпи да носят на гърба си огромни камъни в продължение на километри. Най-голямото постижение за родителите е да изпратят децата си на училище в Катманду, за да им осигурят по-добро бъдеще.

Да, хората в Непал са бедни, но не изглеждат нещастни. Те нямат фамилни имена – всички са шерпи. Моят водач се казваше Гелю шерпа. Към края на пътуването станахме толкова близки с местните, че те започнаха да ме наричат Рафи шерпа.

Всички 13 човека от групата сега сме приятели във фейсбук и често си припомняме за онези 15 дни и невероятното преживяване в Непал. Новината за земетресението ни събра отново и всички без дори да се замисляме дарихме средства на Червения кръст и на компанията G Adventures, която организира пътуването ни и която е изключително социално ангажирана с благотворителни каузи в най-бедните райони на планетата.

В СТРАНАТА И ЧУЖБИНА
КУЛТУРА ИОБЩЕСТВО
РЕКЛАМИ И ОБЯВИ
НА ПЪРВА СТРАНИЦА
 
Българско дружество
Църква"Св.Иван Рилски
Bulmont.com
Дневник
Капитал
Дарик
Фокус
Пари
Сега
novinite.com
news.bg
Банкер
Новинар