– Пийвате си биричка значи. Пийвате си. А аз краката си строших да обикалям. Търся, ровя, разпитвам, а вие си пийвате- обади се като изкочил от нищото Керин Цеко.

Упрека бе отправен към “подопечните му” Илчо Кашкалевина и Венко Таратупа- иманяри от кариерата. Двамата така се бяха излегнали под прошарената липова сянка, че всеки бездомен пес би им завидял.

– Казвай бре, Цеко... Къде ходиш- престраши се Илчо.

– Ходя аз, ходя, ама никъде не стигам с такива като тебе- смъмри го Керин Цеко.

– Абе знаех си. Пак аз съм сбръкал нещо.

– Сбъркал си я...

Тук главата на иманярската гилдия в тази част на долната махала на селото се позамисли, въздъхна и поотчаян отломи.

– Ех ама и ти се един Илчо. Какво ти трябваше да псуваш праунукята на хаджи Ставри. Нали за неговото имане обхождаме. Не стига, че си я напсувал пък и с “дърта вещица” си я лицезамерил. Знаеш жените на тема убост и години...

– Не съм виновен ти казвам. Ама от тая... дърта вещица не мога се задомя. Навсекъде разправя, че съм бил нехранимайко.

– Нехранимайко си зер. Колко пъти съм я обхождал. Колко дърва съм ? пренесъл. И все издебвах да я подхвана издалеко, па да я подпитам изтънко а ти... “дърта вещица”.

– Голема робота. Епа дърта вещица си е.

– Само затова дето ми възразяваш заслужаваш да те прогоня от групата. Сега вие стойте тука, а аз при хаджийската унука ще се отбия. Дърва да понацепя. Та белкем се изпусне къде е заровил хаджията имането.

Приведен леко под тежестта на понесената главатарска отговорност Керин Цеко се отдалечи едва едва.

Когато се завърна от подопечните му нямаше и следа. Само бутилките бяха налягали, като корабни оръдия в двора на някое адмиралтейство... Цеко ги събра в една пораздърпана найлонова торбичка, която откачи от един шипков храст и се забърза да ги върне в кръчмата преди да затворят. Усмихваше се в сумрака. Това бяха най-лесните му парички в живота. При малко късмет почти ще му стигнат... за една малка бира.

Владимир Васев