May/Mai 2003, vol.2 n.4
 
Oleg Popov
Портрет
35 ДНИ ЖИВЯХ КАТО МОРСКИ ПЕХОТИНЕЦ

Фотографът на Ройтерс Олег Попов за войната, бойните действия и embeding журналистиката в Ирак

С какво тази война беше по-различна от всички, на които си бил?
– По-различното е, че за първи път бях аташиран към войската. Аз фактически живях като войник 35 дни. Бях с морската пехота. Ако погледнеш снимките, които съм изпратил, ще видиш, че съм бил винаги на първата линия на всяко място, което превземаме.

Как се казваше твоето подразделение?
– Рота "Лима Браво", 1-ви танков батальон на Седми полк.

Как изглежда тази война от първа линия?
– Тяхната военна тактика е следната: Едно място, което трябва да се превземе, го удря артилерията за 2-3 часа. След това идват самолетите и го разбиват. След това идват хеликоптерите. И накрая тръгва пехотата. Така че, общо взето, за пехотата не остава много работа. Имаше на няколко места доста сериозна съпротива, но нищо генерално, което да ги спре.

През кои градове мина вашата рота?
– След Басра се придвижвахме пет или шест дни, спяхме седнали в амфибията. Не се спираше. След това, като минахме Назария, имаше една почивка от може би шест дни. Седяхме на едно място и не правехме нищо. И след това тръгнахме и спряхме в Багдад. Като, общо взето, спирахме за спане. Движехме се бавно. Защото те са три роти. Едната напредва, ние сме втори и осигуряваме придвижването на третата. И просто се преливат. Така че тези, които са втори и трети, могат да спят, а тези, които са напред – не.

Започнал си да говориш в първо лице множествено число?
– Ами да, ние бяхме заедно 35 дни...

Къде спяхте – в бронираната машина или на палатки?
– Спи се на земята. Няма палатки – ти си в движение непрекъснато! Когато се движим, спим в бронетранспортьора. Те им казват амфибийна бойна машина. Много странни, виждал си ги по филмите. И вътре са обикновено 16 пехотинци, които са един върху друг! Повярвай ми! Адски е тясно. Точно влизахме в Багдад и ни дадоха газ. През цялото време бяхме с костюми за химическа защита. Не го сваляш – спиш с него, противогазът ти е като възглавница. Спиш на земята в спален чувал. Най-луксозното е да спиш отгоре на амфибията.

Обстрелваха ли ви?
– Ами да, война е... Беше много смешно, защото превзехме един мост… добре де, превзеха един мост. Горе имаше място и аз легнах там. И точно когато заспивахме, изстреляха една ракета. И аз викам: еее, някой празнува, че превзехме моста. А иракчаните нямат очила за нощно виждане, за да ни видят, трябва да изстрелят осветителна ракета. И като ни думна едно Ер Пе Ге на 50 метра... аз паднах от амфибията.

Как оценяваш този експеримент" журналистите да бъдат на първа линия заедно с войниците?
– Всичко зависи от командира на подразделението, с което си. Дали е настроен добре към пресата. Аз от моите хора не мога да се оплача. Още като започна войната, като ме видяха, че тичам с тях наравно, спечелих доверието им. Тяхната тактика е следната – те преливат на три линии, като се подсигуряват една друга. Аз винаги бях на първата. Накрая сержантът на нашата рота дойде при мен и ми казва: "Олег, на тебе трябва много да ти плащат." Аз му отговорих, че не ми плащат чак толкова много и сержантът ми отговаря: "Е, тогава трябва да си напълно луд." Трябва да ти кажа, че съм отслабнал с 15-16 килограма за тези 35 дни. А те все пак са момчета на по 25-30 години.

Какви правила трябваше да спазваш? Имаше ли забрани, които не трябва да нарушаваш, някакви условия, които военните поставяха пред теб?
– Имаше две правила, които трябваше да спазвам. Нямах право да снимам карти и да влизам в командния пункт, за да снимам комуникациите.

Всичко останало можеше да снимаш, така ли да разбирам?
– Абсолютно всичко, да. Дори и аз бях учуден. Обикновено на война не ти дават да снимаш всичко.

Твърди се, че ви е било забранено да снимате лицата на убити войници, военнопленниците…
– От нашата рота имаше двама убити, но аз не ги видях, защото бяха встрани от мене. Единия го убиха със снайпер на река Тигър и оня ден в Багдад един от тълпата извадил пистолет и застрелял втория от упор. Така че аз не съм имал възможност да снимам убити американски войници. Говореше се за правило, че примерно не може да снимаш лицата на военнопленниците. А това са глупости, защото не може да ги снимаш, ако си назад. Когато си с първата вълна – няма такива правила. Аз съм снимал, ако погледнеш снимките, с широк обектив... – снимах абсолютно всичко, каквото исках.

Налагаха ли някаква цензура военните?
– Те въобще не ми виждаха снимките, каква цензура? Когато предавам, аз слагам на компютъра си едно покривало. Защото ние работим навън, не си в офис и за да видиш добре екрана на компютъра, трябва да е тъмно. Е, показвах някои снимки на самите войници, защото те адски се кефеха и непрекъснато разправяха "– а, ти ще ме направиш известен". Иначе вървиш с тях и каквото направят – снимаш.

Бяха ли подготвени медиите и журналистите за тази война? Защото процентът на убитите журналисти спрямо тези във войската е в пъти по-голям?
– Винаги когато няма маркирана фронтова линия, е така, всичко се движеше много бързо и имаше много журналисти, които бяха без войската. На някои места ги прибираше войската, на други места не ги искаше. И те правеха глупости. Изпреварваха, минаваха пред предните части. Имаше много хора, които нямаха никакъв военен опит. Имаше много хора, които дойдоха като на пикник... Те мислеха, че войната ще свърши за 5 дена, ще си сложат лаврите на военни журналисти и въпросът ще приключи. Обаче се оказа, че не е така. Самият факт, че двеста човека напуснаха прикрепването (embeding), е достатъчно красноречив.

От коя народност са повечето журналисти?
– Повечето бяха американци. Доколкото знам, броят на журналистите, които са били с цялата войска, е някъде около 500. Но през първата седмица на войната, поне от поделенията, които бяха около мене, си отидоха осем човека. А чух, че общо около 200 човека са напуснали. Защото условията са трудни – спиш на земята, ядеш пакетирана храна 35 дена, имаш вода само за пиене! За мен например най-големият проблем беше да си опазя апаратурата. И днес сутринта накрая си счупих едната камера. По-право не я счупих аз, а колегата, но...

Беше казал в едно твое интервю, че Грозни е било най-страшното място, на което си бил, защото там рискът за оцеляване е бил 50 на 50. Как беше в Ирак?
– Моето мнение, моите измерения за опасност спрямо нормалното виждане е малко по-изкривено естествено. Тук съм бил в опасни ситуации не повече от пет пъти. Докато бях с морските пехотинци, се чувствах абсолютно сигурен. Един път, когато влязохме в Ал Рашид, най-голямата им въздушна база до Багдад, изпаднах в такава ситуация: в един момент си отворих компютъра да погледна нещо и мръднах малко настрани. След минута поглеждам, тях ги няма. Не беше много добро усещане. А те просто бяха минали зад съседната сграда, бяха преместили бронетранспортьорите. Но изведнъж се виждаш сам в една разрушена авиационна база и беше доста неприятно.

Какво се случва в момента в Багдад?
– В Багдад е пълен хаос, пълна анархия... Неприятно място за момента, в смисъл че трудно се работи. Доста опасно. Много е трудно да работиш и да си фотограф в една поствоенна ситуация, където цари анархия. Защото всеки кретен, който има автомат, може да те застреля просто заради това, че притежаваш нещо, което може да му хареса… Мен два пъти щяха да ме линчуват. Много от журналистите снимат около хотела, но ние не можем да си позволим такова нещо. Цял ден обикаляш. Аз реално с превземането на Багдад почти приключих командировката си. Но имахме ранен колега, когото трябваше да изведем от Ирак. Той беше доста зле и се наложи да изчакаме малко да се стабилизира, затова останах още два дни. И не можеш да стоиш като глупак в хотела и ходех да снимам.

Агресията към самите журналисти ли е насочена или изобщо към американците?
– Не. Краде се всичко, краде се абсолютно всичко, което има някаква стойност. Примерно, ако американците не бяха сложили около хотел "Палестина" заграждения и не ни пазеха, щяха да ни изядат живи.

Самите иракчани как реагират?
– Ами добре са настроени, ако в момента не крадат нещо.

Чувстваш ли се пристрастен след 35 дни в американската армия?
- Ами, като се слушам сега, може би звуча малко пристрастен, но... Аз мислех дори, че това беше идеята на военните – журналистите да бъдат с армията. Защото малко или много, когато покриваш войната от едната страна, ти ставаш пристрастен. Агенцията затова винаги държи хора и от двете страни, за да може да балансира информацията и погледа върху войната... А ми ставаш – малко или много, не искам да си кривя душата.

 

В СТРАНАТА И ЧУЖБИНА
КУЛТУРА И ОБЩЕСТВО
РЕКЛАМИ И ОБЯВИ
НА ПАРВА СТРАНИЦА
 
Прощъпулник - Форум” навърши – най-накрая – една година. За което време се случиха какви ли не неща... [ oще... ]
Помагачи на вестника - Форум дължи съществуването си на следните рекламодатели:  [ oще... ]
Blagodaria - Rouler en Mercedes jaune sur des routes de campagne en Bulgarie quelle étrange sensation.  [ aussi... ]
35 дни живях като морски пехотинец - Фотографът на Ройтерс Олег Попов... [ oще... ]
Хартиените играчки се завръщат - Поводът да потърся Наско Михалчев беше...  [ oще... ]
Леността като начин на съществуване - Щом наближи 24 май, всички започваме да говорим с гордост...  [ oще... ]
6 май – Ден на храбростта - евероятно богата е българската история на паметни дати и събития... [ oще... ]
Личният успех - Днес, в началото на април 2003 г., темата за личния успех в живота... [ oще... ]
Литургията... [ oще... ]
Йога – пътят към собственото тяло... [ oще... ]
Еволюция в действие... [ oще... ]
Забавни минути... [ oще... ]