Анна Цветкова

Не познавах Жени Господинова и не знаех нищо за нейната балетна школа Jenie’s Dance School. Отидох в събота вечер да видя балета Малката русалка по приказката на Ханс Кристиян Андерсен, представен от нейните ученички. Срещнах Жени за един кратък миг на пътеката в залата. Не мога да твърдя дали наистина видях бегла усмивка в очите є, но усетих напрежението є. Беше очевидно – целият спектакъл лежеше на крехките є плещи. Стиснахме си ръцете. Чух – аз съм Жени. Това беше нашето запознанство. Да кажа сега, че я познавам, е просто смешно. Не, не я познавам. Не мога да кажа нищо повече за нея освен това, което всички виждат – една елегантна жена с гъвкава походка и силует на балерина. Една жена с фигура, на която могат да завиждат всички жени. А знае се, че женската завист е по-висока оценка дори от мъжкото възхищение.

За моя изненада залата се напълни. Публиката беше разнолика, разноцветна и разноезична. Обща беше само любовта към изкуството. Почти всеки втори държеше цветя в ръцете си. Колко отдавна не бях виждала в театралните зали зрители с цветя! Усмихнах се на себе си. Все още можех да се изненадвам! С приповдигнато настроение посрещнах първите звуци на музиката, плисъкът на морските вълни и крясъкът на чайките. Започваше магията!

Не знам дали има някой, който да не знае историята на малката русалка – приказката на Андерсен е класика, инкрустирана в различни форми на изкуството. Макар че многократно съм гледала и балета, и екранизациите, сюжетът винаги ме е вълнувал. Нежната малка русалка и първите є трепети, и онова непознато чувство, което я изпълва и я издига високо над вълните, за да съзре лика на любовта. И забравяш, че си в залата. Магията те поглъща и плуваш редом с малката русалка. Душата ти стене, когато тя дава омайния си глас на морската вещица, за да превърне опашката є в крака, с които да отиде в палата на своя любим. И знае, че не смогне ли да спечели любовта му ще се превърне в малко мехурче в морската пяна и ще изчезне в небитието. И тя поема този риск, защото чувството є е по-силно от жаждата за живот. Какво значи живот без любов?

Музиката на Vangelis, Enia и Satriani вълнува, опиянява, зашеметява и не усещаш как самият ти плуваш, изживяваш емоциите на малките балерини-
сирени, рибки, медузи, червено раче, полипи, корали, въздушни мехурчета. Потопен си изцяло в този фееричен свят и забравяш, че балерините не са професионалисти, че са само ученици в школата на Жени, но тяхното вълнение те вълнува, тяхната грация, понякога по детски непохватна, те очарова. Сто деца, 160 костюма, 4000 часа упорит труд – ето така се запалва искрата на голямото изкуство, което се играе само на един език – езикът на тялото, на грациозното движение, на потопяване в човешката същност, когато дух и тяло се извисяват хармонично.

Гледайки шеметния танц на вълните, с които се бореше малката русалка в отчаяния си порив да стигне до любимия си, аз почувствах, че бавно започвам да опознавам Жени Господинова. Цялата сцена, тези стотина малки балерини, това морско дъно, цялата тази хореография – това всъщност е Жени. Неволно започнах да мисля за този сизифовски труд, който е положила, за да се стигне до магията на тази вечер. Представих си безсънните є нощи, когато неспокойната є мисъл е рисувала картините на морското дъно, сцените и хореографията. Преминах по необозримите пътеки на мисълта є. Виждах я търсеща как да грабне детската фантазия и как да намери форма да обясни непознатите за тях чувства, които да изразят с езика на тялото.

Да, мисля, че вече не мога да твърдя, че не я познавам. Видях тази бляскава вечер, която очароваше публиката, четях възхищението по лицата на родителите, чиито деца грациозно плуваха на сцената, видях детските очи, пълни с възторг от постиженията. И всичко това е Жени – труд, амбиция, професионална упоритост. Бих добавила и най-големия є принос – всяка година през вратата на Jenie’s Dance School стотици деца навлизат в света на изкуството, пленявани от музиката, красотата и грацията. Семената на изкуството, хвърлени в девствените детски души, ще носят плодове през целия им живот.

Бях щастлива да видя, че около Жени няколко български семейства активно є помагаха – в озвучаването, в снимането, в обличането на малките балерини. Старите българи казват, че другар в нужда се познава. Добре е да знаеш, че има ръка, на която можеш в нужда да се опреш.

Напуснах залата с душа пълна с възхищение. И знам, че и малката русалка, и принцът, и всички рибки, родители и зрители, ще помнят дълго тази вечер. Всички бяхме пленени от магията на изкуството. Благодарим ти, Жени, благодарим на целия екип на Jenny’s Dance School. Танцувай, Жени, танцувай. Родена си за да танцуваш! Танцувай и учи и другите да танцуват!

Photos: Mariana Dankova
www.pepitaphotography.com
Montreal children's photography