Тази година нямаше много хора на отчетно-изборното събрание в църквата Forum
 
Август 2012, vol.11 n.6
 
Ради дялка гъдулка след гъдулка и плаче за мечока
Гошо и отминалата младост. Снимки Христо Димитров
КЪДЕ ОТИВАТ ЦИГАНИТЕ

Калина Коцева

Преди няколко седмици в България избухна поредният скандал с роми гурбетчии. Сънародниците ни пристигнали в Швеция без разрешителни за работа под предлог, че ще берат боровинки. Броени дни по-късно обаче измамените роми напуснали палатковия си лагер, където вече изнемогвали от глад и окупирали българското посолство в Стокхолм. Искали да се върнат в родината, но нямали пари. И така, правителството на Бойко Борисов извади 150 000 лева и започна да изпраща всякакви превозни средства, за да си прибере гражданите. Които се оказаха близо 1500. Как са стигнали до Швеция и кой ги е излъгал няма в случая няма значение. Важното е, че България навсякъде в Европа е печално известна като страна, от която из Стария континент са плъзнали само крадци, лъжци, проститутки и въобще – ненадеждни хора.

Смея да си призная, че по принцип и аз самата споделям това мнение. Преди няколко дни обаче, подканена от аниматора Велислав Казаков, реших да подкрепя българската култура и отидох да гледам на кино документалния филм на Стефан Иванов La route devant (“Пътят пред нас“). И си припомних романтиката на циганския живот. Припомних си времето, когато тъмнокожите ни сънародници не настояваха да ги наричат роми, щото циганин било обида. Спомних си как като дете със страх чаках да чуя под балкона в панелния софийски апартамент гласа на чичкото циганин, който се провикваше през равни интервали „Стаари дреехи кпууваам“. Страх ме беше, че майка ми ще му даде всичките ми любими играчки. И как по-късно вече не ме беше страх, защото не бяха вече дрехи, а телевизори, перални, печки... А накрая беше просто „Стааро желяязо кпуувам“. Още преди много години обаче спрях да го чувам.

 
Веска (в средата) завършва 8-и клас и се готви
за панаира на булки. Хубавица е, нали?

А режисьорският филм на известният (дори и в България!) роден оператор Стефан Иванов ме върна точно в това време. Само дето снимките са правени преди две години. Продукцията е канадско-българска, и според мен, колкото и да отрича, режисьорът е вложил много романтизъм във филма. А публиката в Квебек го оценява, защото по време на прожекциите в Монреал всеки път е имало минимум 30 човека в залата. За това са помогнали разбира се и силно положителните рецензии в The Gazette, Le Devoir и La Presse. Местните журналисти са видели оплакване и носталгия по комунистическите години в България от страна на циганите там.

А аз видях как цяло семейство роми се прехранва като купува древни телевизори, буквално ги разпарчетосва и събира всеки метален детайл, който може да се продаде. Всичко останало семейството събира на хубава купчина и... го подпалва.

Видях и калайджиите, които още обикалят България, макар че не е ясно точно от какво се прехранват – най-много някой казан за ракия да продадат или някой олук да подменят. Ама им е весело – децата тичат по поляните, жените готвят каквото дал Господ, а мъжете търсят препитанието. Всичко това, съпроводено от неспиращи кючеци, огласящи околността от колоните на автомобилите. Романтично, нали? Нищо чудно точно тези хора да са тръгнали към Швеция да берат боровинки. От немотия и липса на възможности.

Стар циганин с крещяща на цвят риза, вратовръзка и жилетка от костюм разказва как искал много да учи. И накрая успял да се запише на училище. И завършил осми клас – той е ученият на махалата. И мъдро обобщава как не може всички да са много учени, че нали трябва разнообразие в този свят – не може всички да са еднакви.

Камерата ме отведе и в ромския квартал „Надежда“ в Сливен. Да ви кажа, през цялото време си мислех, че е София. И в общи линии си беше страшничко.

Лъч светлина на фона на мрачната картина внасят членовете на оркестъра Белите лебеди (Belite lebedi пише на плаката им ). Тарторът Татако и момчетата му нямат претенции, не са от класата на Ибряма, ама са печелили награди като млади. За да докажат, че са си ги заслужили свирят Summer Time на два тромпета. И обясняват, че сега е по-трудно, но пак си живеят добре. Романтично!

Романтиката някак се изпарява, когато хубавицата Веска разказва как вече е завършила осми клас, няма повече да учи и отива на ромския събор край Бачковския манастир да я оглеждат за булка. А който я хареса ще трябва да плати. Иначе казано, да си я купи. „Ама, такива са традициите“, казва Веска. Тия дето отиват по градовете да учат повече ставали едни... момата не уточнява какви точно.

Най-романтично-трогателна обаче без съмнение е историята на мечкаря Ради. С пръсти пожълтели от цигари, подгизнала от пот парцалива филцова шапка, само с няколко останали зъба в устата си, просълзен през цялото време, но и някак примирен, той разказва историята си. И успя и мен да просълзи. Но не с това, че тъгува по бившия комунистически режим в страната, а защото оплаква отминалата си младост. Децата пораснали и се пръснали, жената починала, а му взели и Гошо, мечокът с който Ради изхранвал семейството си. А как си живеели... И двамата, Гошо и Ради, обичали да си пийват биричка, а мечокът като изпиел няколко и ставал весел, общителен и добър – „като човек“, бърше сълзите си Ради. После завели животното в резервата в Белица. И ако можем да говорим за happy end, режисьорът ни го предлага. Накрая Ради успява да посети Гошо. И мечокът го разпознава...

Стефан Иванов не е съгласен, че филма му романтизира ромския живот. Той настоява, че просто е искал да даде странична (и обективна) гледна точка към една изчезваща култура. И да покаже, че има възможност за диалог и толерантност между българи и цигани. Но за това трябва воля и от двете страни.

Той разказва интересни истории около снимките на филма. Първо, гонил калайджиите из половин България докато ги намери. После разбрал от Веска, че и на нея и се учи и я влече към големия град, ама не може да си го признае пред камерата. Нарочно потърсил оркестър, който не е известен, за остане близо до автентичността на циганския бит. А в Белица не успял да се договори с гардовете да разрешат на Ради да посвири на гъдулка – да не разстройва Гошо. Но най-голямото предизвикателство било да накара ромите да се отпуснат и да му се доверят. Защото те по принцип много подозирали „гаджо“-вете (не-циганите).

Режисьорът споделя още, че благодарение на операторската си работа е видял места и хора, които не биха му се изпречили на пътя никога при други обстоятелства. Снимал е акадийците в Нова Скотия, подводни археологически разкопки в Израел, петролни кладенци в Северна Шотландия, а сега му предстои документален филм за архитектите, строили пирамидите в олимпийското градче в Монреал.

Освен успешен оператор, който снима френски, канадски и български продукции, ученик и личен приятел на режисьора Георги Дюлгеров, Стефан Иванов е горд баща и на двама успешни професионалисти. Единият – Гео, любовта отвела в България и сега той се изявява като оператор там. Снима дори американски продукции за New Image. Димо Иванов пък е решил да остане в Монреал и да преследва мечтата си – да твори скулптори, пластики и арт инсталации. В някой от следващите броеве със сигурност ще ви разкажа и за него.

В СТРАНАТА И ЧУЖБИНА
КУЛТУРА И ОБЩЕСТВО
РЕКЛАМИ И ОБЯВИ
НА ПЪРВА СТРАНИЦА
 
АРХИВ НА ФОРУМ
 
КОЙ ИЗБЕГНА ФИНАНСОВАТА КРИЗА?  [ още... ]
250 ГОДИНИ ПАИСИЕВ ОГЪНоще... ]
КЪДЕ ОТИВАТ ЦИГАНИТЕ   [ още... ]
АКО ДИВОТО ВИ ЗОВЕоще... ]
КАКВО ДА ПРАВИМ С НАСИЛНИКА ВКЪЩИ  [ още... ]
СОФИЙСКАТА СВЕТА ГОРА – СКРИТИЯТ ДУХ НА СОФИЯ
още... ]
МОНРЕАЛСКИ КРОКОДИЛИ  [ още... ]
Лъжичка здраве ДИАРИЯТАоще... ]
ЩО Е ЛЮБОВТА?
  [ още... ]